17.10.2010 За Zlatarski School Newsletter, Автор: Магдалена, 8в клас
17.10.2010 За Zlatarski School Newsletter, Автор: Магдалена, 8в клас
“Зайци” или нещо повече? 15-ти септември 2010.
Всички сме се събрали в двора на Гимназия Златарски и слушаме представителното слово на заместник– директора, бивши и настоящи ученици, почетни гости. Дванадесетокласниците слушат леко отегчени, защото са чували тези думи в продължение на четири години. Ние, осмокласниците, слушаме в захлас прекрасните неща, които чуваме от все още непознатите за нас хора. Церемонията свършва и всички се качваме по стаите.
Въпреки че съм влизала вече в училището, когато държах нелекия изпит, сега някак ми се струва по-различно. След като се настанявам на определеното за мен място, класният ръководител се опитва да разчупи неловкото мълчание като ни кара да се представим с няколко думи. Естествено, всеки казва колко е щастлив и доволен, но едва ли се чувства точно така. Аз лично бях доста уплашена и си го казах. На следващия ден започна тежкото. Осмелих се да изляза от стаята по време на четвъртото междучасие. Навън в зловещия за мен по това време коридор тичаха, общуваха и какво ли още не правеха абсолютно непознати за мен хора. Сега някой ще си помисли „А, тази каква е сдухана” или нещо подобно. Напротив, приятелите ми казват за мен, че съм общителен човек, но обстановката в училище през първата седмица ме кара да се променя леко. Ясно е, че аз няма да тръгна по стаите да се запознавам с хората. Дори не си го и помислям. Въпреки че това, сега като се замисля би било дора тактика, но както и да е. Очакванията ми се оправдаха. “Големите” започнаха да надничат в стаята, а по-смелите даже влизаха! Като изключим факта, че 70% от влизащите просто казваха: „А, зайци” и излизаха, другите бяха учтиви. Харесаха ми. През следващите две седмици запознанствата ми нарастваха. (ЙЕЕЙ). Всичко започна да ми харесва все повече и повече.
Имаше една случка обаче, която за миг ме приземи и ме върна в началната фаза на “заек”. Обядвахме в стола, когато едно доста симпатично момиче от 9 клас дойде да седне при нас. Аз много се зарадвах, защото тя се държеше наистина много добре. Естествено бъзикаше се от време на време, но беше поносимо. След около десет минути нейните приятели я извикаха при тях с не много приятните думи: „Хей, какво правиш при зайците, ела при нас”, тя естествено нямаше как да остане при нас. Не се разстроих кой знае колко, но не ми стана приятно.
Другият път елате и седнете при нас! И вие сте били на нашето място.
Причината поради която ви натоварвам с разказите си е, че не искам следващите осмокласници, не зайци, а осмокласници да се чувстват така както се чувствах аз в началото. Надявам се да съм накарала поне десет човека да се замислят, за да може другата година да посрещнем по-ентусиазирано осмокласниците.